МОИТЕ ВЛАКОВЕ Някой ден ще замина с последния влак и в устата с димяща цигара, без да зная къде, в полунощния мрак, ще отседна на някоя гара. Ще съм сам, само сънен дъждец ще ръми, сънни птици по сънните клони ще сънуват. Бесплътен край тях ще лъхти вятър - техният сън да догони. Ще вървя под дъжда - все едно накъде, свойта бягаща сянка ще гоня като призрак във малкото сънно градче, а когато усетя умора, и когато зората с незрими ръце боядише небето в червено, ще отседна да пия горещо кафе, а навън ще е все тъй студено... Ще си тръгна за всички оттук непознат - прах сред тая вселена безкрайна. А за будният сън в непознатия град ще остане една малка тайна... * * * Вече тръгна последният влак и дъжда смеси сънните птици и клони. Не остава ми друго, освен да тъжа и все тях във съня си да гоня... А сънят ми не идва. И той отлетя като влака последен, изпуснат, който сякаш е просто измислен сега, който сякаш е само предчувствие... Все се каня да тръгна... С кого, накъде да избягам от тая умора? Вечно страдам от нещо - човешко сърце - иска пътища, пориви, хора. * * * Но все някога, зная, мечтаният влак, закъснял, ще стои на перона. Мен ще чака. Но зная ли де е сега? Докато съм жив все ще го гоня! |