КОГАТО ВРЕМЕТО ВРЕМЕНО СПИРА вървежа си, когато дърветата тихо заспиват край пътя на крак, когато в часа на умора се спрем след неспирния бяг, когато в мрака безсънен се взираме, когато плачем без сълзи, разбираме тъй - изведнъж: че любовта ни е мъртва; съзираме петното върху ръкава си; спомняме си за приятел, когото отдавна не сме виждали; ругаем калта, която остава след дъжда; мислим за пораженията, които сме претърпявали; говорим със своите забравени сънища; и се опитваме да си представим момичето, което някога, много отдавна, едва ли не в детството, тъй сме обичали, че ни става чак болно и изпитваме неудобство от себе си... Когато времето временно спира вътвежа си... |